Lovers on the backseat

Сори ма малко ме няма. Сърдита съм на времето и докато не пекне слънце и не заседнем отново по пейките с бира в ръка, няма да пиша.

***

Да му се ненадяваш – то пекна и вечертта наистина бях по пейките, с хората, които обичам.  А днес освен всички скуки, пътувах с М. Освен многото неща, които аз казах и той не чу и тези, които той каза, а аз не чух, се проведе и разговора:

той: Като малък имах една мечта. Да стана богаташ и да пътувам по света. Ти за какво си мечтаеш?
аз: Да бъда професионален бездомник: да се скитам по света и хората да ми плащат за това.

Всъщност говорим за едно и също.There’s lovers in the backseat.
Всъщност е пролет, колкото и да е студено. =)

I can’t stand

Отново е вечер. Досущ като вчера. Но дяволския песимизъм е заместен от оптимизъм. Причини – бол, но основната е че днес за първи път не замълчах, а казах някои неща, които ми се искаше да кажа и то много. Една покана, едно „Искам!“ и един уж неудобен въпрос, чиито отговор обаче ще остане задълго като отличен майтап. И днес си бях с Г. половин час, почти не се вяснах по английски. Смях се много. Купих си книгата, дето търся от седмица. Наваля ме лекия дъждец. Намерих чанта по любимото ми аниме!!! И Слънцето обеща да ми я купи, още утре, нищо че ще я получа чак на 20ти. Денят, в който ще имам мечтаната рокля и обувки. Надявам се де. Искам рокля, щукна ми преди седмица. Просто май месец е почти лято, има маса официални поводи, а и, добре де, признавам, заразих се от страстта, с която вълците ми си търсят рокли за бала.

I can hear tomorrow
I can’t stand to see the morning come

Mary

Имам нужда някой да изпее тази песен за мен:

Mary, you should’nt let ‘em make you mad
You hold the best you can
And Mary, after all the pain is gone
I’m always gonna live to be your man

Наистина. Моля ви. Моля те. Тези думи са единственото, което искам да чувам.

In the gay bar

Да ми е честита новата страничка към блога! Посветена е на онези прелестни неща, наречени бисексуални японци!!! *inlove*

Keine Zeit

Ок, ваканция.

Ваканция – дръжки. Ваканцията почна в понеделник, 4тия час в у-ще. От тогава насам съм ни повече, ни по-малко от най-големия нърд на света. Имам една голяма папка с LV, HV, WS и други мъчения на немския език. Трите изпита, които изреших, съответно 72%, 79%, 81%, ме карат да се усмихна доволно, но, ох, имам още много. Та…уча. За около 2 часа излизам да се видя със С. и толкова. Пак уча. Гледам филми с А.Р. Голям сладур, малиии, ще го изям. И после спя. Пак уча. И още веднъж. Немска телевизия. Немски списания. I feel bugged. Стискайте палци да запазя малко разсъдък.

Alan Rickman

Вчера хванах по ТВ1000 „Месмер“. Филм за първия хипнотизатор, Франц Месмер. Играе го Алън Рикман. Същия онзи, дето играе и Снейп. Но в „Месмер“ е рус и много готин. И ровейки из imdb откривам, че той играае в маса филми, които умирам да гледам. На всичкото отгоре, се целува с мъж, ето тук: http://www.youtube.com/watch?v=H-x_3OISYCc С което ми докарва nosebleed и малък оргазъм. *sun*

Друг клип, който е worth seeing е този: http://www.youtube.com/watch?v=Of3×2RxgMvY

Няма такъв пич, сериозно! Може да е на 62 но е това, което бих нарекла секси.

Поклон пред геният му. Отивам да търся „Догма“, „Dark harbor“, „Truly, madly, deeply“ и да чакам пак да пуснат „Месмер“ по телевизията. А дотогава – youtube.

On the other side.

Бойкотирам домашната по английски и продължавам с превода на албума на Scissor Sisters. Открих песента. Песента, която пасва на мислите ми и животът ми. Пее я Джейк, но в превода ми лирическия Аз е жена. Така я чувствам песента.

THE OTHER SIDE                                               ОТ ДРУГАТА СТРАНА  

Какво ли ще се получи
един ден от нас?         
Растем като трева под краката им.
Никой няма да узнае твоето име.
А ти все така ще лежиш до мен.

 
Дори и да отнеме цял живот,
ще те чакам,
от другата страна.
Всичко, що идва към мен,
и е добро,
принадлежи на теб.
Ще броя насладите ни
докато те чакам
от другата страна.
Успех и дано издържа до края.

 
Свикнал на това,
ти ще си добре,
светът продължава, със или без мен.
И да не оставя нещо зад себе си,
все пак ще те оставя сам.

 
И аз имам право да бъда влюбена,
и аз имам право да бъда обичана,
не бъди тъй странен за мен.

 

Последното „не бъди тъй странен за мен“ в текста е „don’t be over the rainbow for me“-идиом.

Та това е песен за единия малоумник в живота ми. За другия още не съм открила подходящата песен в албума.

‘Га ти предложат лимон, нали знаеш…

Та днес сутринта Съдбата както винаги ми предложи малко лимони. Събуждам се с твърдото намерение да се обадя на **** да се видим следобеда. Единствения ми страх е, че навън е облачно и следобеда може да вали. Докато набирам номера, усещам злобната усмивка на Съдбата. Забелязала съм, че никой друг освен мен не я вижда. Странно, но започвам да усещам какво ще стане. Свободно. Изчаквам. Изчиствам хола, звъня му пак. Свободно. Виждам го в скайп. „дласти“ ми вика, иде ми да го убия, честно! „ми аз съм го оставил на безшумен в чантата“ (ама не, сериозно, аз заради тебе не мога да спя, ти…) „ми аз следобеда ще обикалям за костюм, не мога“ (ей, ама като те фана…). Бясна съм. Отрязаха ме. Звъня на приятеля ми. Не успявам да скрия яда си, но го оправдавам с много домакинска работа, дето ме чака (което е истина всъщност). Уговаряме се да се видим вечертта. За капак, слънцето грейва, напук на моето лошо настроение.
Е, няма пък! Няма да се ядосвам заради тия двама малоумници, за които явно съм похабила напразно твърде много нерви. Няма пък да изпадна в депресия, да те е яд, Съдба. Ще си направя лимонада, пък!  Изчиствам цялата къща, простирам, къпя се. Решавам да изляза. Не знам закакво, но докато се обувам ми идват на ум няколко идеи. Трябва да принтирам един формуляр, за един конкурс. Да си купя една тетрадка  (това със сигурност ще ме изкара от мъката, обожавам тетрадки и тефтерчета). Дънки ми трябват също.
Навличам се леко, взимам малката чанта със значката на вюфайндър и нахлупвам слушалките, внимателно завирам кабелите в задния джоб, а плеъра в якето. Готова съм.
Тръгвам, без да обръщам внимание на погледите към мене. Свикнала съм, че хората не са свикнали на момичета в червено със огромни слушалки. Влизам в няколко магазина, дотъпява ми. Нищо хубаво няма. Влизам в преоценени маркови без капка надежда да се задържа повече от минута. Посреща ме усмихнато момче, което няма нищо против слушалките ми. Стъписвам се и задавам любимия си въпрос „Къде са дамските панталони?“ (с тоя шибан унисекс редовно ровя из мъжките). „Ето тук, какво искаш?“ „Ми, червени нямате“ (отбелязвам просто) „Нямаме, ама пък имаме мн готини дънки, вече не в тази ужасна кройка тип „цигара“ Очите ми светват: „Широки???“ „Да, ето, тези са много симпатични.“ Любов от пръв поглед, грабвам ги и меря. Докато се преобличам водим интересен разговор за училището, физиката, английския и мъките на малките деца. Влюбена съм в панталоните. Широки и прости. Мразя тесни панталони, въпреки че имам прилични крака. Просто в тесните панталони, задникът изпъква неприятно. И дори и най-малкия изглежда огромен. Моя не е от малките, тъй че винаги се оглеждам за прилично широки кройки. А това, което е на мен, е …. кьаааааа, велико е. Влюбена съм в него, в цвета, в джобовете, в подгъва. Цената от 30 кинта не ми прави впечатление, давам ги на момчето с удоволствие, защото той е голям симпатяга и ги заслужава.
Отбивам се в дигитал да принтират, и там ме посрещат един куп готини хора. От злото ми настроение – ни помен. Накрая в офисуан се сдобивам с терадка и папка и се засичам с момичето с растите, което хипер много ме кефи.

Прибирам се и сменям сдухания плейлист. Край, никакви песни повече, дето да ми напомнят, за когото и да било. Нямам нужда от никого. Както пеят Hooverphonic „The last thing I need is you“.

Music stations always play the same songs…

Свалям албума на Scissor Sisters, които са може би най-подходящите за мига. Отивам да си правя странджанки. Помнете: не се давайте на никого, най-малкото на Съдбата, дето умира да ви скапва плановете. =)

Requiem for many dreams

Обожавам тази мелодия. В началото са ритмичните удари на барабана. Първите погледи. После мелодията, бавна и завладяваща. Копнежът, нуждата, пристрастяването. Към един човек. Монотонна, всепоглъщаща истина. Мрачния затворен кръг. Не не дрогата, не, на копнежът по един човек. Цигулката…мрачният зов на душата ми. Нарастващата любов, водеща до самоунищожение. Пауза. Около 3 месеца не се виждахме. И после всичко, с пълна сила, възвишено, наистина. Ние, заедно, за кратки мигове, секунди сякаш преди тежката съдба. И после – мигът, в който решаваш – ще положа всичко на карта. Зарязвам приятелство, честност, лоялност. Решавам да ти разкажа всичко. За всеки един поглед, който ме е дарил с щастие, за прегръдките, по-безценни от всичко друго. Ще си изпрося един последен жест. Знам, че след това животът ми ще е съсипан. Приятелят ми няма да ме погледне повече, приятелите ми ще ми обърнат гръб. Но трябва да го направя. Защото ако не го сторя, ще съм живяла напразно. Ти, любов моя, си единственото, за което живея. Мелодията забързва. Ще ускоря крачка. С всяка стъпка ще си спомням красивите мигове, които ще възпея в незабравими филми, музика, снимки, стихове, романи. О, музо! За тебе поставям всичко на масата. Целувам те и зарязвам всичко. Напредвам. Подбирам думите си. Нямам право на грешка. Сърцето ми тупти все по-силно. Erlösung и всичко отново. Ти си там. Прегръщам те и бавно ти разкривам душата си. Тихо, тъжно. Това е душата ми, за Бога. Имай милост, крещи цялото ми аз, не ме проваляй в бездната, не ме отхвърляй, не ме зачерквай. Музиката продължава, все така дивна и епична, олицетворение на битката, случваща се в душата ми. Сълзите капят от очите ми. Това е … краят. Без значение какво ще ми кажеш, аз губя всичко в мига, в който казвам „Обичам те“. Тряс и няколко последни акорда.

Така се надъхвам за битката, която предстои. За най-страшния миг. Този, в който ще разкрия слабостта си. И не знам, как той ще реагира. Не искам да ме нарани. Искам да ме разбере. Господи!

The doors close in an hour.

Надеждата се носи по въздуха. Намерих песничката, преведох я, наслаждавам й се. Получих снимките от П. и наистина се убийствено добри. И са удължили срока за един конкурс, на който исках да участвам. Тва е знак, аз ви казвам!

Днес седях навън и си мислех нещо много тъжно. Ако нещо се случи на …, аз ще изгубя смисъла си за живот. Вятърт духаше, а аз осъзнавах, че ако той е мъртъв, аз няма да мога да живея. Токио, Кайро, Виена, Мексико, всичко ще е безумно безсмислено. Висше? Кариера? Мъж? Деца? За какво са ми? И в един студен миг истината проблясна пред мен – аз съм едно нищо. Обожавма до полуда човек, който не знае това. И в него съм събрала всичката си надежда. Обичам нещата,  които той обича и живея заради усмивката му. И ако него го няма, завинаги, аз ще бъда пустиня. Празна, безнадеждна, механична. Ще изпълня мечтите на родителите ми. Ще посетя мечтаните градове. Но това няма да ме направи щастлива. Толкова е… болезнено да осъзнаеш, че си зависим. От някой, над когото нямаш власт. А живея на място, където могат да те блъснат докато чакаш автобуса на спирката. Живея тук, където на никой не му пука за живота. А той е толкова лесен за губене. И тъй незаменим.

Обичам те и искам да ти го кажа преди да е станало късно.