Всичко е под контрол, да бе.

Вдишвам.
Вярно е, че ги няма. Бижутата имам предвид. Онази прелестна гривна и висулката към нея. Утре ще продължа да ги търся. В събота трябва да бъдат върху мен.

Два дни.
Вярно е, че ги няма. 12 клас. И все пак, днес ги видях всичките. Значи все пак още съществуват.

така. планът е следния:
5.00 в апартамента на Д. Съболезнования Поздравления за нея и сребърна гривна.
6.00 в двора на ПМГ, снимки, много снимки. Трябва да съм прекрасна, вс епак майка му ще е там. (*пф*)
6:30 чрез такси на Пантеона. Те ще дойдат там. Снимки, прегръдки, стискане на зъби. (Дано прогнозата за дъжда е съвършенно погрешна!І

И после…където ми видят очите. Вече дори не ми се плаче. 3 години мислех с ужас за този миг, но сега съм спокойна. Повтарям си за сто-хиляден път „Днес е първият ден от живота ти“ и знам,че всичко ще е наред. А и да не е…

И за накрая няколко реда от песента, която ми дава сила:

All that we needed tonight
Are people who love us and like
I know how it feels to need
Oh when we leave here, you’ll see

Open to everything happy and sad
Seeing the good when it’s all going bad
Seeing the sun when I can’t really see
Hoping the sun will at least look at me

Focus on everything better today
All that I needed I never could say
Hold on to people, they’re slipping away
Hold on to this while it’s slipping away