7 seconds

Уф. Писна ми. Искам да открия една песен, която си нямам идея даже за текста. Иде ми да си пусна ХИМ тихо, щото тва е единствения начин да ги слушам с удоволствие, ама това значи че хептен съм злеясала.

Искам да се науча да говоря пред съучениците си. Умея да говоря пред всеки друг, пред непознати, пред по-малки и по-възрастни, пред хора които познавма от ден-два се стеснявам по-малко. Но пред тия с които деля 4 години вече не мога. Не че ми пука за тях, просто някак се сдухвам говорейки пред тях. Мразя очите им, наглед красиви, а празни. Мразя мислите им. Мразя ги, леко и всеобхващащо. Остана ми само една година с тях и се моля всичко да мине без жертви. Не искам да се стига до оскар-уайлдовото „или аз, или те“, макар че той е говорил за пердетата.

И химията я мразя. Никога не съм имала усмихната учителка по химия. Такава, която ще направи предмета интересен и часа приятен. Всичките до една бяха зли. Уви, една от тях мрази мен. По ирония, в момента уж уча по химия. Гавра е да ти тръснат химия на края на петъка. Сякаш не си се хабил цяла седмица, ами и баш когато си обезсилен трябва да се стегнеш за последния удар. И все пак, чувството накрая е хубаво. Разчитам че и утре ще мине без канцерогенни усещания.

Ок, намразих се, а какво обичам тия дни? Все по-малко същества всъщност. На училище ходя заради трима души. Дванадесетокласниците, които си обичах тъй много, ги хвана липсата. Невидени очи, нали знаете… не ми липсват. Някак празно ми е. Меланхолично и тъжно през повечето време. Чудя се къде да избягам и обикалям из празните стаи. Аз съм скапан романтичен герой, изсипал се от страниците на някой роман.

Ваканцията ще отдъхна, обещавам. Ще си приключа „дисертацията“. Ще се насладя на някои хора за последен път. А днес е театъра. Усещам, че ще поплача добре. Вие бяхте прекрасни. Обичах ви.

Благодаря на малцината, дето четат този блог.