I guess I’ll die…another day

Обещания край на света не идва и не идва. Но дните са изпълнени с емоции, въпреки че се събуждам от гласове, но не тези, които говорят на мен. Или пък се стряскам и вцепенявам и майка обещава да ми купи успокоителни. Уви, дните хич не са скучни, а са изпълнен с чувства. И, да, макар че се смях като луда на спектакъла, накрая се разревах. Заради раздялата. Може да съм била на прекрасна комедия, но в мига, в който с преизпълнена от радост душа се изправя, сълзите потичат. Колкото и да хапя устни, не мога да спра. И обичам да съм на първите редове, за да бъдат сълзите ми видени от тези, които ги заслужават – актьорите.

Абе, мамка му, наистина мразя разделите! От една година чакам скапания 24ти май и знам, че на тоя ден ще се надрусам истински. Защото не искам да изпадна в истерия и да плача пред тези, които ме направиха щастлива. Знам, че животът никога не свършва, но не мога да спра да плача само при мисълта за празното училище и сивия мръсен двор. Иска ми се никога повече да не стъпя там, като знам че няма да ги има. После обаче ще дойде по-страшното: мен няма да ме има в училище. Ще замина. Надалеч. И ще се постарая до края на живота си да не ги видя. За сметка на това ще се храня от спомена и ще ги направя вечни. Искам да творя. Да се махна от тук.

Има обаче светлина в тунела. Слушайки незабравимото „три в едно“ ми дойде гениална идея за снимка за един малък конкурс. Ще ги разбия! =) За утре няма да забравя белите листи, обещавам =)