On the other side.

Бойкотирам домашната по английски и продължавам с превода на албума на Scissor Sisters. Открих песента. Песента, която пасва на мислите ми и животът ми. Пее я Джейк, но в превода ми лирическия Аз е жена. Така я чувствам песента.

THE OTHER SIDE                                               ОТ ДРУГАТА СТРАНА  

Какво ли ще се получи
един ден от нас?         
Растем като трева под краката им.
Никой няма да узнае твоето име.
А ти все така ще лежиш до мен.

 
Дори и да отнеме цял живот,
ще те чакам,
от другата страна.
Всичко, що идва към мен,
и е добро,
принадлежи на теб.
Ще броя насладите ни
докато те чакам
от другата страна.
Успех и дано издържа до края.

 
Свикнал на това,
ти ще си добре,
светът продължава, със или без мен.
И да не оставя нещо зад себе си,
все пак ще те оставя сам.

 
И аз имам право да бъда влюбена,
и аз имам право да бъда обичана,
не бъди тъй странен за мен.

 

Последното „не бъди тъй странен за мен“ в текста е „don’t be over the rainbow for me“-идиом.

Та това е песен за единия малоумник в живота ми. За другия още не съм открила подходящата песен в албума.

‘Га ти предложат лимон, нали знаеш…

Та днес сутринта Съдбата както винаги ми предложи малко лимони. Събуждам се с твърдото намерение да се обадя на **** да се видим следобеда. Единствения ми страх е, че навън е облачно и следобеда може да вали. Докато набирам номера, усещам злобната усмивка на Съдбата. Забелязала съм, че никой друг освен мен не я вижда. Странно, но започвам да усещам какво ще стане. Свободно. Изчаквам. Изчиствам хола, звъня му пак. Свободно. Виждам го в скайп. „дласти“ ми вика, иде ми да го убия, честно! „ми аз съм го оставил на безшумен в чантата“ (ама не, сериозно, аз заради тебе не мога да спя, ти…) „ми аз следобеда ще обикалям за костюм, не мога“ (ей, ама като те фана…). Бясна съм. Отрязаха ме. Звъня на приятеля ми. Не успявам да скрия яда си, но го оправдавам с много домакинска работа, дето ме чака (което е истина всъщност). Уговаряме се да се видим вечертта. За капак, слънцето грейва, напук на моето лошо настроение.
Е, няма пък! Няма да се ядосвам заради тия двама малоумници, за които явно съм похабила напразно твърде много нерви. Няма пък да изпадна в депресия, да те е яд, Съдба. Ще си направя лимонада, пък!  Изчиствам цялата къща, простирам, къпя се. Решавам да изляза. Не знам закакво, но докато се обувам ми идват на ум няколко идеи. Трябва да принтирам един формуляр, за един конкурс. Да си купя една тетрадка  (това със сигурност ще ме изкара от мъката, обожавам тетрадки и тефтерчета). Дънки ми трябват също.
Навличам се леко, взимам малката чанта със значката на вюфайндър и нахлупвам слушалките, внимателно завирам кабелите в задния джоб, а плеъра в якето. Готова съм.
Тръгвам, без да обръщам внимание на погледите към мене. Свикнала съм, че хората не са свикнали на момичета в червено със огромни слушалки. Влизам в няколко магазина, дотъпява ми. Нищо хубаво няма. Влизам в преоценени маркови без капка надежда да се задържа повече от минута. Посреща ме усмихнато момче, което няма нищо против слушалките ми. Стъписвам се и задавам любимия си въпрос „Къде са дамските панталони?“ (с тоя шибан унисекс редовно ровя из мъжките). „Ето тук, какво искаш?“ „Ми, червени нямате“ (отбелязвам просто) „Нямаме, ама пък имаме мн готини дънки, вече не в тази ужасна кройка тип „цигара“ Очите ми светват: „Широки???“ „Да, ето, тези са много симпатични.“ Любов от пръв поглед, грабвам ги и меря. Докато се преобличам водим интересен разговор за училището, физиката, английския и мъките на малките деца. Влюбена съм в панталоните. Широки и прости. Мразя тесни панталони, въпреки че имам прилични крака. Просто в тесните панталони, задникът изпъква неприятно. И дори и най-малкия изглежда огромен. Моя не е от малките, тъй че винаги се оглеждам за прилично широки кройки. А това, което е на мен, е …. кьаааааа, велико е. Влюбена съм в него, в цвета, в джобовете, в подгъва. Цената от 30 кинта не ми прави впечатление, давам ги на момчето с удоволствие, защото той е голям симпатяга и ги заслужава.
Отбивам се в дигитал да принтират, и там ме посрещат един куп готини хора. От злото ми настроение – ни помен. Накрая в офисуан се сдобивам с терадка и папка и се засичам с момичето с растите, което хипер много ме кефи.

Прибирам се и сменям сдухания плейлист. Край, никакви песни повече, дето да ми напомнят, за когото и да било. Нямам нужда от никого. Както пеят Hooverphonic „The last thing I need is you“.

Music stations always play the same songs…

Свалям албума на Scissor Sisters, които са може би най-подходящите за мига. Отивам да си правя странджанки. Помнете: не се давайте на никого, най-малкото на Съдбата, дето умира да ви скапва плановете. =)

Requiem for many dreams

Обожавам тази мелодия. В началото са ритмичните удари на барабана. Първите погледи. После мелодията, бавна и завладяваща. Копнежът, нуждата, пристрастяването. Към един човек. Монотонна, всепоглъщаща истина. Мрачния затворен кръг. Не не дрогата, не, на копнежът по един човек. Цигулката…мрачният зов на душата ми. Нарастващата любов, водеща до самоунищожение. Пауза. Около 3 месеца не се виждахме. И после всичко, с пълна сила, възвишено, наистина. Ние, заедно, за кратки мигове, секунди сякаш преди тежката съдба. И после – мигът, в който решаваш – ще положа всичко на карта. Зарязвам приятелство, честност, лоялност. Решавам да ти разкажа всичко. За всеки един поглед, който ме е дарил с щастие, за прегръдките, по-безценни от всичко друго. Ще си изпрося един последен жест. Знам, че след това животът ми ще е съсипан. Приятелят ми няма да ме погледне повече, приятелите ми ще ми обърнат гръб. Но трябва да го направя. Защото ако не го сторя, ще съм живяла напразно. Ти, любов моя, си единственото, за което живея. Мелодията забързва. Ще ускоря крачка. С всяка стъпка ще си спомням красивите мигове, които ще възпея в незабравими филми, музика, снимки, стихове, романи. О, музо! За тебе поставям всичко на масата. Целувам те и зарязвам всичко. Напредвам. Подбирам думите си. Нямам право на грешка. Сърцето ми тупти все по-силно. Erlösung и всичко отново. Ти си там. Прегръщам те и бавно ти разкривам душата си. Тихо, тъжно. Това е душата ми, за Бога. Имай милост, крещи цялото ми аз, не ме проваляй в бездната, не ме отхвърляй, не ме зачерквай. Музиката продължава, все така дивна и епична, олицетворение на битката, случваща се в душата ми. Сълзите капят от очите ми. Това е … краят. Без значение какво ще ми кажеш, аз губя всичко в мига, в който казвам „Обичам те“. Тряс и няколко последни акорда.

Така се надъхвам за битката, която предстои. За най-страшния миг. Този, в който ще разкрия слабостта си. И не знам, как той ще реагира. Не искам да ме нарани. Искам да ме разбере. Господи!

The doors close in an hour.

Надеждата се носи по въздуха. Намерих песничката, преведох я, наслаждавам й се. Получих снимките от П. и наистина се убийствено добри. И са удължили срока за един конкурс, на който исках да участвам. Тва е знак, аз ви казвам!

Днес седях навън и си мислех нещо много тъжно. Ако нещо се случи на …, аз ще изгубя смисъла си за живот. Вятърт духаше, а аз осъзнавах, че ако той е мъртъв, аз няма да мога да живея. Токио, Кайро, Виена, Мексико, всичко ще е безумно безсмислено. Висше? Кариера? Мъж? Деца? За какво са ми? И в един студен миг истината проблясна пред мен – аз съм едно нищо. Обожавма до полуда човек, който не знае това. И в него съм събрала всичката си надежда. Обичам нещата,  които той обича и живея заради усмивката му. И ако него го няма, завинаги, аз ще бъда пустиня. Празна, безнадеждна, механична. Ще изпълня мечтите на родителите ми. Ще посетя мечтаните градове. Но това няма да ме направи щастлива. Толкова е… болезнено да осъзнаеш, че си зависим. От някой, над когото нямаш власт. А живея на място, където могат да те блъснат докато чакаш автобуса на спирката. Живея тук, където на никой не му пука за живота. А той е толкова лесен за губене. И тъй незаменим.

Обичам те и искам да ти го кажа преди да е станало късно.

Such a nice day

И може би малко тъмнина ме усмихва, и слънцето грее в промеждутъците. За първи път законният ми приятел ми липсва, въпреки че се виждаме всеки ден. Сякаш от векове не сме седяли заедно, бъбрейки за нещо по-така. Сякаш сме напълно чужди вече. И какво се учудвам, нали аз съм тази, която мисли за друг през цялото време. Но нещ в мен се събужда и осъзнавам, че всъщност обичам този, който е сторил най-много. който е вложил най-много. в мен. и че без него нямаше да бъда всичко това, което съм сега. Всъщност те двамата са еднакво виновни. Ези и тура, една и съща монета. Даже не е и любовен тригълник.

Wicked woman’s rest

Всъщност редовно се случва да се върна от село и да се наложи докато съхна да организирам неделни срещи. Утре ще идем на кино вечертта, всички, от нова година, ще се радвам да ги видя пак. А сега измислям причина да го замъкна навън утре. Фотографията бе изиграна предния път. И май, сякаш, утре ще вали. Пф, ще изчакам и утре ще му звънна следобеда. И може да му кажа истината – че искам просто да бъда с него…

Melancholic vibes

Мартенски ден

Ти – поглед захвърлен,
ти – време измислено,
за да запази тайно споделеното,
като дете… като дете…

Обичам ги. Навяват убийствено тъжно настроение. Като моето напоследък. В неделя е 24ти. Което прави 2 месеца до бала им. Иска ми се да завършвах и аз. Нямам търпение да дойде този миг. Напоследък си драскам разни модели за рокли. Искам да е в бордо и с разни украси в черно. Да струва 120 лева. Да имам хубав бал, от който да ми останат приятни спомени. А после да ме приемат в Австрия и да замина. С дебела тетрадка за впечатления. И никаква химия повече.

Тихо заспи, тихо до мен,
ти си денят, ти си нощта,
ти си дъжда…
До мен (до мен)

Най-доброто предстои. Пред мен. Но не и пред света.

Новините стават все по-гадни. САЩ си пласират оръжията в Косово.  Това си е троянски кон в европа. Май следващата война няма да е с Иран, а ще бъде тук, сред банановите републики на балканите. Господи, пази семейството ми. Иска ми се да имам парите да заминем за някое японско селце. И да живеем там. И да вали. Нежно и мистично.

Защитен: Един разговор

Публикацията е защитена с парола. За да я видите, моля въведете паролата:

Парола:

Raindust

Прекрасна песен. Смотан ден. Разменихме по един поглед. Не ни върви в дъждовни дни. Създадени сме за топлина. Ти си слънцето. Когато те няма, в мен има мрак и единствена утеха ми е тъмната стая, огряна от монитора, чиито десктоп е един прекрасен залез. Скарах се със С. Мрънкам му, че е глупаво, да не опита да иде в чужбина. Обяснявам му, че ще избягам и пътищата ни ще се разделят. Мечтая за деня, когато всичко това ще е минало и аз ще пътувам всеки ден и ще видя Шибуя, Осака, паметника в Нагазаки. Ходи ми се и в Пекин, в Хонг Конг, в Кайро, в Куба, в Рио. Но на първо място – в Токио. И Дюселдорф. Искам да видя света и да знам, че има и нормални градове, не-потънали в боклуци, с не-прости жители, с не-чалга клубове и с не-извратено мнение за обратните. И днес научавам, че ще признаем косово. Скоро всичко ще пламне. Ще се разрази войната. Не ми се умира. Не и убита, задето съм българка. аз съм човек преди всичко. И имам мечти, по-големи от това да следвам в БСУ. Но ми липсва желание за живот. Защото всяка дреболия, която ме прави щастлива, бива смачкана от купчина проблеми и чудовищни лица се подиграват с мен. Искам да убивам.