Всичко е под контрол, да бе.

Вдишвам.
Вярно е, че ги няма. Бижутата имам предвид. Онази прелестна гривна и висулката към нея. Утре ще продължа да ги търся. В събота трябва да бъдат върху мен.

Два дни.
Вярно е, че ги няма. 12 клас. И все пак, днес ги видях всичките. Значи все пак още съществуват.

така. планът е следния:
5.00 в апартамента на Д. Съболезнования Поздравления за нея и сребърна гривна.
6.00 в двора на ПМГ, снимки, много снимки. Трябва да съм прекрасна, вс епак майка му ще е там. (*пф*)
6:30 чрез такси на Пантеона. Те ще дойдат там. Снимки, прегръдки, стискане на зъби. (Дано прогнозата за дъжда е съвършенно погрешна!І

И после…където ми видят очите. Вече дори не ми се плаче. 3 години мислех с ужас за този миг, но сега съм спокойна. Повтарям си за сто-хиляден път “Днес е първият ден от живота ти” и знам,че всичко ще е наред. А и да не е…

И за накрая няколко реда от песента, която ми дава сила:

All that we needed tonight
Are people who love us and like
I know how it feels to need
Oh when we leave here, you’ll see

Open to everything happy and sad
Seeing the good when it’s all going bad
Seeing the sun when I can’t really see
Hoping the sun will at least look at me

Focus on everything better today
All that I needed I never could say
Hold on to people, they’re slipping away
Hold on to this while it’s slipping away

You can touch one another now…

Доживях официалното облекло, yeah… Бели обувки, бял панталон, бяла туника. Yeah, не звучи като мен, но какво да се прави. Доживях и 170 см ръст, с който се гордея. След точно 168 часа ще търча като луда в тези си дрехи с фотоапарата и ще запечатвам душите на най-прекрасните хора в гимназията. След като те си тръгнат…всичко хубаво безвъзвратно ще си отиде.

За да не е хептен скука този пост, ето снимка на Каме и Джин в онова легло, което присъства в сънищата на всичките им фенки. Хъхъ. хъ.

Kiss me down by the broken tree house

[Sixpence None The Richer - "Kiss me"]

Искам си мъжа-японец! Искам да е висок, съвсем малко повече от мен. Да ме дръпне силно и да ме целува пред целия офис. Искам да направо нещо тотално диво и побъркано. И да е японец.

Това е то влиянието на джей-дорамите…

Иначе при мен все тъй нищо ново. След две седмици ще съм от най-възрастния випуск в училище. След една година ще завършвам и аз. Още нямам рокля и ми е много интересно каква е тази черна, която майка е харесала.

Снощи за първи път спах добре. Събудих се бодра и щастлива. Макар че снощи гледах един доста тъжен епизод на к.в.п. и около час се чудех какво ще се случи в следващия. Може би затова заспах на пода. Беше твърдо и студено, но възобновяващо силите.

Днес е време за биология, утре за геогъзия, и петъчната химия и мъчението приключва. Уикенда ще съм самотна. Навярно ще си догледам сериала и ще изпадна в екстаз от японските бишонени. Искам, искам там!!!

Найсу дес~~~

Не са ли прекрасни?

The noises in her mind…

След едно ровичкане из дисковете, открих песента дето търся. Delirium – “After all”. Прекрасна е. И днес минах покрай прозорците на електрото – там, където минавах често, когато слушах тази песен. Преди толкова много години. Спрех и се огледах. Бях ниско, малко хлапе, с широк анцуг, мечтаех за нем., бях влюбена в Д. И исках да бъде висока, с дрехи, които ми харесват, успехите ми в училище да радват моите и да имам до себе си човек, който ме обича. Стоях там и осъзнавах бавно, че съм сбъднала мечтата си. Изглеждах точно толкова прекрасно, колкото си мечтаех в 7 клас. Усещането беше изпълващо. Искам след още 3 години да бъда така доволна от себе си, както сега.

Иначе ваканцията ми е разделена на 3 – немски, ремонта в нас и С. Събрах сили и му разказах всичко. За всички тях. Не плаках. Просто му признах. И той го прие без много да му пука. Разказа ми за това, което той ми е причинил. Да кажем, че се уравновесяваха. Накрая просто не ни пукаше и на двамата. Продължаваме напред. А днес стават точно 18 месеца откак се познаваме. Невероятно число.

Малко ми е тъжно, докато се ровичкам из сайта на ДААД. Най-краткото следване е 3 години. Иначе по специалностите, които искам – 5-6. Драйфа ми се при мисълта за 6 години в Г-я. Вярно, че ще се постарая по Еразъм да изкарам всеки семестър в различна страна, ама пак ще съм далеч. Майка ми и баща ми са се събрали в Студентски град. Кого ли ще срещна аз по света?

Иначе темата ми е почти готова и най-странното, все повече ми харесва. Обмислям да следвам това, което сега тъй усърдно подготвям. Ще опитам всичко, де. Но пък изостанах с графиките. Имам още 3. Съчинения не съм писала. Не съм мърда, не. Оставта още 5 почивни дена, ще се постегна, обещавам.

(И все пак ще кандидатствам в СУ за редките филологии. Не мога да не опитам там, където ми е хвърлен пъпа пък! )

Защитен: naisu desu nee?

Публикацията е защитена с парола. За да я видите, моля въведете паролата:

Парола:

Невероятни дни

Да не повярваш – цялата седмица мина без жертви. Вярно, не биваше да плача така на театъра, нито да оставям къщата неизчистена преди майка да се завърне, но животът е за това, да се учиш от грешките. Признавам идеята да стоя между С. и М. на пиесата беше ужасна , но аз и без това нямам много гениални идеи. Иначе всички онези отвратителни говорения пред аудитория, разбирай “онези”, минаха нормално, с изключение на издънката по история. Там поне разбрах, че това, което за мен е свято, за другите не е. Проумях, че няма смисъл да се опитвам да накарам “онези” да почувстват нещата, както аз ги чувствам. Просто трябва да им кажа някаква информация, която те ще забравят скоропостижно. Ок, няма проблем. Важното е че мина без жертви даже по химия.
За тая ваканция имам достатъчно задачи. Приблизителни изчисления показват че се нуждая от 40 часа работа по немски. Добре, че си бях почнала темата вече и сега имам текстовете поне. Но и университетите искам да проверя…усещам че пак няма да ми стигне времето. Освен това замислих един невероятен филм с майспейса, дано се получи.
А сега е време за редовната доза. Този път не от дилърката. Собственоръчна. xD

7 seconds

Уф. Писна ми. Искам да открия една песен, която си нямам идея даже за текста. Иде ми да си пусна ХИМ тихо, щото тва е единствения начин да ги слушам с удоволствие, ама това значи че хептен съм злеясала.

Искам да се науча да говоря пред съучениците си. Умея да говоря пред всеки друг, пред непознати, пред по-малки и по-възрастни, пред хора които познавма от ден-два се стеснявам по-малко. Но пред тия с които деля 4 години вече не мога. Не че ми пука за тях, просто някак се сдухвам говорейки пред тях. Мразя очите им, наглед красиви, а празни. Мразя мислите им. Мразя ги, леко и всеобхващащо. Остана ми само една година с тях и се моля всичко да мине без жертви. Не искам да се стига до оскар-уайлдовото “или аз, или те”, макар че той е говорил за пердетата.

И химията я мразя. Никога не съм имала усмихната учителка по химия. Такава, която ще направи предмета интересен и часа приятен. Всичките до една бяха зли. Уви, една от тях мрази мен. По ирония, в момента уж уча по химия. Гавра е да ти тръснат химия на края на петъка. Сякаш не си се хабил цяла седмица, ами и баш когато си обезсилен трябва да се стегнеш за последния удар. И все пак, чувството накрая е хубаво. Разчитам че и утре ще мине без канцерогенни усещания.

Ок, намразих се, а какво обичам тия дни? Все по-малко същества всъщност. На училище ходя заради трима души. Дванадесетокласниците, които си обичах тъй много, ги хвана липсата. Невидени очи, нали знаете… не ми липсват. Някак празно ми е. Меланхолично и тъжно през повечето време. Чудя се къде да избягам и обикалям из празните стаи. Аз съм скапан романтичен герой, изсипал се от страниците на някой роман.

Ваканцията ще отдъхна, обещавам. Ще си приключа “дисертацията”. Ще се насладя на някои хора за последен път. А днес е театъра. Усещам, че ще поплача добре. Вие бяхте прекрасни. Обичах ви.

Благодаря на малцината, дето четат този блог.

Есенно ми е..

Есенно ми е на душата. Есенно, уморено, тъжно, сиво, грозно. Знам, че не бива, че да се усмихна трябва, задето живея тъй леко, но не. Напрежение се носи из въздуха на стаята ми и нервите ми ги няма. В меланхолия съм. И някои спомени, като нечия усмивка например, ме връщат в ягодовите полета. Да, на света има един човек, който се усмихва широко когато ме види. Вярно, има и такива дето ме гледат с отвращение, но те не струват. Днес май няма да изляза. С. ще се натъжи и ми е гадно, но нямам сили. Не съм яла от второто голямо. Сега е 7. Може би довечера, гледайки филм с любимия актьор, в затъмнената стая, ще умра? Хм.

Имам нужда от красота. И то много. Рисунки, поезия, музика, всичко приемам. И малко повече усмивки също. Защото чувствам как заспивам тежкия зимен сън, от който не ще се събудя…

I guess I’ll die…another day

Обещания край на света не идва и не идва. Но дните са изпълнени с емоции, въпреки че се събуждам от гласове, но не тези, които говорят на мен. Или пък се стряскам и вцепенявам и майка обещава да ми купи успокоителни. Уви, дните хич не са скучни, а са изпълнен с чувства. И, да, макар че се смях като луда на спектакъла, накрая се разревах. Заради раздялата. Може да съм била на прекрасна комедия, но в мига, в който с преизпълнена от радост душа се изправя, сълзите потичат. Колкото и да хапя устни, не мога да спра. И обичам да съм на първите редове, за да бъдат сълзите ми видени от тези, които ги заслужават – актьорите.

Абе, мамка му, наистина мразя разделите! От една година чакам скапания 24ти май и знам, че на тоя ден ще се надрусам истински. Защото не искам да изпадна в истерия и да плача пред тези, които ме направиха щастлива. Знам, че животът никога не свършва, но не мога да спра да плача само при мисълта за празното училище и сивия мръсен двор. Иска ми се никога повече да не стъпя там, като знам че няма да ги има. После обаче ще дойде по-страшното: мен няма да ме има в училище. Ще замина. Надалеч. И ще се постарая до края на живота си да не ги видя. За сметка на това ще се храня от спомена и ще ги направя вечни. Искам да творя. Да се махна от тук.

Има обаче светлина в тунела. Слушайки незабравимото “три в едно” ми дойде гениална идея за снимка за един малък конкурс. Ще ги разбия! =) За утре няма да забравя белите листи, обещавам =)